Аз обичам себе си

Пътят на тишината или как да се справим с гнева си завинаги

ноември 3, 2017
Pixabay

Всеки от нас изпитва негативни емоции по различни поводи. И те варират по своята честота, сила и интензитет в зависимост от личността и ситуацията, от степента ни на зрялост и емоционална интелигентност. Но има нещо, което е общовалидно – сами създаваме яростните чудовища в себе си със своите мисли, не със своите чувства.

Pixabay

Pixabay

Затворени в кръга на гневливостта, сме неспособни да се откъснем. Наричаме себе си и другите с обидни етикети, самонараняваме се и се самосъжаляваме. Чувстваме се безсилни, а от там – и още по-гневни. Невъзможно е да простим или забравим. Нито да продължим напред.

Колко често казваме, че не можем да спрем да се дразним?

Вярно е, че всеки носи отговорност за чувствата си така, както е вярно, че нашите преживявания отразяват събитията вътре и извън нас. Ние не сме откъснати, а живеем заедно и понякога чужди действия и/или думи, волно или неволно, ни нараняват.

Когато мислим за трудните неща, които ни вадят от равновесие, ние им даваме имена. Етикети. Опитваме се да си обясним ситуацията и защо ни се е случила, чувстваме се несправедливо огорчени и незаслужено понесли обидата.

Pixabay

Pixabay

Когато даваме име на болката си, от една страна, я разбираме по-добре. Но натрупването на думи, от друга, ни наранява безкрайно повече от самата ситуация. Това къде е златната среда? Кога да спрем да говорим за болката си и как да я преживеем по-лесно? И защо гневът не е пътят към лекуването?

Нараненият  човек е гневен, а гневният  лесно се озлобява.

Подхранването на гнева с думи, с разкази, с етикети и епитети ни пречи да излезем от порочния кръг и вместо да се лекуваме, създаваме чудовище в себе си. Грозно създание, което ни яде, отнема съня и покоя ни, прави ни слепи и глухи за доброто и красивото. Приковава ни към болката, заслепява силата на волята и ни кара да вярваме, че сме безсилни. Така се поражда още гняв към “насилниците” ни, които на първо място са ни наранили (волно или неволно).

Pixabay

Pixabay

Казват, че гневът е израз на безсилие. Приела съм за себе си, че наличието на гняв означава наранено Его, нарушение в системата ни, липса на баланс.

Гневим се когато застрашават представата ни за себе си такива, кавито искаме да се виждаме и да бъдем виждани.

Да се поддадем на гнева е начин измамно да “лекуваме” нараненото си същество. Самонавиваме се и подклаждаме гнева си от моралната позиция на жертва на хора и обстоятелства и се позовававаме на своето “справедливо право” на яростна самозащита.

Това не е безсилие, а саморазруха.

Има и друг път, труден, с повече болка – “пътят на тишината”.

Пътят на тишината ни учи, че хранейки гнева си с думи, всъщност “наторяваме” онова чудовище, от което се мъчим да избягаме.

Това е алтернативна стратегия за справяне с болката – тук се учим да приемаме,  а не да обясняваме ситуациите и събитията. Приемането не изисква думи, етикети и изнясняване. Изисква да осъзнаем, че това се е случило, нас ни боли и сега имаме за задача да се научим да живеем с тази болка. Това почти винаги става тихо, вътре в нас, без потребност от обсъждане с другите.

Pixabay

Pixabay

Всички знаем тактиката “брой до 10 наум” и тогава реагирай.

Към тази тактика можем да прилагаме още няколко пласта и да го преврнем в цялостна система за преодоляване на гнева.

Първо, не мислим за гнева си. Отчитаме, че е там и първата ни работа е да замълчим – и наум, и на глас. Не разказваме, не се самосъжаляваме или ако усетим, че го правим – спираме.

Второ, разбирането, че гневът води до безсилие, не ни носи промяна, а окови.

Гневът е мощен начин да се отместим от точката, в която се чувстваме пречупени или наранени и това е точно обратното на безсилие.

Можем да изберем гневът да е сигнал, че трябва спешно да променим начина, по който гледаме на ситуацията. “Спешно” е ключовата дума, защото се ядосваме когато нещата са извън наш контрол. Мигновената реакция може да ни предпазва от мрачни мисли.

Pixabay

Pixabay

Изборът да сменим нагласата си винаги е само наш, имаме тази свобода и няма кой или какво да ни я отнеме.

Пътят на тишината може да е изпълнен с болка, защото когато не се гневим, се изправяме директно пред себе си, пред своето наранено и обидено същество, без да носим илюзорния щит на гнева и жертвата.

Гневът може да ни служи и да ни предпазва, но когато го храним с думи и той нараства, тези думи остават в нас, наранявайки ни повече от самата травматипна случка. Повтаряме си като на запис отново и отново онова, от което се мъчим да избягаме.

Как се тръгва по пътя на тишината?

Когато изпитваме гняв, просто приемаме че го има, че е там. И го игнорираме.

За някои хора гневът има образен характер – огнена топка в стомаха, която започва като пламъче и чрез думите се храни и нараства. Ние се осланяме на гнева да ни закриля и той става голямото чудовище, което ще ни спаси. А реалността е друга – храни се с нас, с плътта и емоциите ни.

Pixabay

Pixabay

Отдавайки значение защо се е появил нашият гняв, ние можем да сменим гледната си точка. Когато виждаме нещата в нова светлина, сме способни да избираме какво действие да предприемем – приближаване или избягване на случката.

С какво този подход е по-различен и как ще промени животa ни?

Пътят на тишината ни учи да гледаме на пламъка в стомаха си като скритата аларма, че нещо от външния свят се сблъсква с нашите лични убеждения за нас и света ни. И че ако не предприемем нужните стъпки, ще бъдем наранени. Учи ни да приемаме нещата такива, каквито са.

Животът е това, което е.

Независимо дали се гневим, дали скърбим или живеем в покой. Дали вярваме, че можем да променяме съдбата си или че тя е предначертана и я следваме неотменно. Убежденията ни ни помагат да избираме пътя си, но не променят самия живот. Променяме го ние като моделираме собтсвените си възприятия за битието.

Pixabay

Pixabay

Не знам дали можем да спрем да изпитваме гняв – приемам, че щом ни е дадена една емоция, тя ни е нужна и можем да се научим да ни служи за растеж и развитие. Ние сме просто хора – Егото ни винаги ще страда под една или друга форма.

Вероятно има хора, които надскачат границите на личността си и нямат подобни преживявания. За мен, както и за много други, остава да се боря с последствията от слабостта на своята човешка природа.

Емоционалните хора  изпитват болката си на осезаемо, почти физическо ниво – не е случаен изразът “сърцето ме боли“. За тях е изключително важно да се научат да се откъсват от другите по здравословен начин, преди да ги връхлети умората и гневът.

Пътят на тишината е смелостта – когато разбереш че “сърцето те боли”- да не се озлобиш към онзи, чрез който си изпитал болката и да не дадеш воля и свобода на гнева си.

Да не дадеш име на гнева си.

Прегръщайки болката си, осмисляйки и променяйки нагласата си, ние сме способни да се лекуваме. И докато чудовищният гняв ни дава измамното усещане за сила, превъзходство и морална правота, то болката ни прави уязвими, смирени и тихи.

Pixabay

Pixabay

Ако се гневим непрекъснато и по чести поводи, това става наша втора природа.  Лесно се свиква с гнева, той дава вид тонус, заряд.

Но и отнема – от покоя, от усещането за цялост, от убеждението, че се харесваме и че сме харесвани. Прави ни мнителни и самотни.

Гневът е лош съветник.

Но може да бъде инструмент, чрез който да надскачаме себе си. Учи ни да поставяме граници, да бъдем гъвкави и адаптивни. Отчитайки гнева си, без да оставяме да ни завладее, ще бъдем по-бързи в реакциите, по-смирени и по-малко ще се пречупване под напрежението в средата. Ще се научим да приемаме. И да продължаваме.

Пътят на тишината е най-доброто, което можете да си подарите.

Това е и начин да имате по-качествени отношения с околните.

Представете си какво би било ако не избухвате, ако спестявате думи и обиди, казани под влияние на афект. А как би се променил вашият бизнес модел, колко по-трайни и силни могат да бъдат връзките с клиенти и партньори, ако в тишината на гнева си приемате, че кризата се е случила и сега просто се търси решение, а не виновник.

Понякога е трудно, много трудно човек да се изправи сам, неразбран и объркан срещу болката си, защото тя винаги е по-голяма от него. Но само на пръв поглед.

Pixabay

Pixabay

Потърсете някого, с когото да споделите болката си в тишина, емоционална подкрепа и напомняне колко прекрасен човек сте, вместо да запълвате пространството помежду си с разкази и да храните чудовището с думи.

Колко ли връзки сме можели да спасим, ако мълчахме и приемахме болката си, другия, грешката, вместо да се гневим и да търсим виновен.

Това, че вие сте прави няма да ви направи по-щастливи нито днес, нито утре.

Имате ли с кого да поговорите днес? Пишете ми!

Ваша,

Ваша,

Намерете ме в официалната страница на Juls’ Psychology във Фейсбук. Присъединете се към затворената група Juls Psychology Business Club - мястото, в което ще си говорим за личностно израстване и бизнес развитие. Задавайте своите въпроси - вярвам, че ще намерите своето решение в Juls’ Psychology Business Club






Получавайте най-новото и интересното от света на Juls’ Psychology директно по имейла. Не се притеснявайте, ще бъда дискретна и ще ви изпращам само полезна за вас информация. Очаквайте ме всяка сряда, точно в 10:00 часа с усмивка 🙂

Още по темата

Powered by themekiller.com anime4online.com animextoon.com apk4phone.com tengag.com moviekillers.com