Съвременният бизнес оказва огромен натиск върху предприемачите и бизнес лидерите и от тях се очаква да бъдат перфектни. Ролеви модели, с лъскави животи, безупречни тела, висок социален статус и икономически стандарт. Дали всички хора се чувстват еднакво добре в този образ? Оказва се, че много хора трудно преживяват смесването на личния и професионалния живот. Особено сложно е за родителите, които заради бизнес имиджа си, най-често жертват активното си родителстване. И макар да постигат забележителни резултати, не чувстват върховете си като “успех”, защото знаят каква цена плащат.
Днес ще ви разкажа още една история, на истински мъж, който в преследване на слава и публичност, губи повече, отколкото е планирал да отдаде – губи себе си. И тази история е с щастлив край, но и от там връщането стана бавно и трудно. Приятно четене.
Когато служиш като ролеви модел – у дома, на работното място, в значимата социална група, някак не чувстваш, че е естествено да покажеш слабост, да споделиш трудност. Отнасяш си ги в себе си, с години.
Наскоро имах различен случай. Получих маркетингов имейл от известен „маркетинг гуру“, лице на едно от най-големите световни, бизнес издания. Абонирана съм и следя световните тенденции, защото за около 12-18 месеца после навлизат у нас.
Прочетох няколко пъти рекламния имейл, придобивайки все по-ясно осъзнаване, че онзи, писал съдържанието, е човек, преживяващ огромна лична криза. Прерових в спам папката старите му имейли и върнах времето месеци назад. Тъй като подателят беше самият гуру, а не използваше чужди услуги за създаване на писмата, успях да изведа няколко ключови фрази и да сглобя картинка от пъзела. Но имаше още много неизвестни, макар тененцията да беше ясна – страдание. Физическо, пихическо и емоционално. Скрито зад хумор, между редовете.
Но истинско, реално, осъзнато и съпътестващо човека страдание.
Написах имейл на гуру-то и тъй като беше отправил апел да отговоря на рекламата по определен начин, използвах тази реплика, за да види съобщението ми. Иронията е, че статията, на която отговорих, беше със заглавие „Щастлива ли си, Джулс?“. В графата “относно” и аз написах „Здравей Б., щастлив ли си?“. В самия имейл го попитах добре ли е. Б. по принцип пише за живота, за успеха, щастието и прочие неща, превърнал се е в еталон за бизнес лидер с огромен бранд и екип, който живее свободно и щастливо. Демонстрира висок статус, луксозни клиенти и достъп до различен клас продукти и услуги.
А аз отчетливо намирах в имейлите свидетелства за вътрешна болка, умора и разочарование. Сякаш двама души едновременно бяха писали имейла, който привлече вниманието ми. Единият, „лидерът“, подхождаше отговорно към задачата си. Даваше личен пример с разкази за личен успех.
Но между редовете, описващи с какви трудности се е борил, прозираше другото лице, онова автентичното, което иска някой да го чуе.
През хумор и опит за самоирония – болка. Огромна, плашещо видима и осезаема. Спокойно и ненатрапливо показах какво съм открила, попитах го какво се е случило и иска ли да поговори. Обясних, че щом аз съм го видяла и други ще го намерят. И че това е врата към него, към света му. Това ли е целта му? Толкова много ли иска да видят от него, защото останалите теми в имейлите са безлични и общи.
Получих мигновен отговор, беше потресен как съм успяла „да уцеля в десетката“, както каза. Сподели, че наистина минава през тежък период вече 4 години, че е работил с мой колега, че се възстановява, но че съм права – наистина е преживял срив. Докато хората го виждат блестящ, известен, успял, лидер, ролеви модел, отвътре той се чувства празен, самотен. Закъснял е с брак, в момента няма партньор, все още няма деца, прехвърля 50-те.
Вече не вярва в нещата, които казва, чувства се измамник, марионетка – така каза. Загубил бил смисъла от себе си и труда си. Но трябвало да работи, да продължава да пише, защото иначе всичко щяло да се срути.
Нямал друго освен името и кариерата си.
Поговорихме за това как да проследява какво и как пише в имейли до клиенти, а за другите неща обеща да говори с колегата ми.
Следващият маркетингов имейл беше вече по-добре, звучеше спокойно. Довери ми се, защото в имейла си позволих да вложа емоция и загриженост. Той не реши, че го таргетирам с услугите си, нито веднъж не намекна, че се притеснява какви са ми мотивите – явно се бях обосновала добре.
Дали поех риск така неканено да се натреса в живота му? Да! И макар всеки психолог да има своята етична рамка да не дава непоискан съвет или помощ, знаейки, че това е най-лошата възможна форма на помощ, то осъзнах, че това е едно от онези изключения. Дали щеше да ме чуе, да ми обърне внимание? Всъщност, опирайки се на допускането ми какво страдание преживява, не вярвах да подмине. Дори да не отговори на мен, бях почти убедена, че ще потърси помощ.
Как съзнанието, което поражда проблема, да го реши, като не вижда проблема само?
Не може да разчита на прозрение, тъй като това отнема време. Гуру-то дали имаше толкова време? Не знаех. И днес не знам. Очевидно беше за мен, че съзнанието му търси начин да му покаже, да се види, да се чуе.
Толкова силна болка винаги си намира път навън, като вода е. Във всяка дума или жест. Достатъчен е един въпрос – Как си, добре ли си? Достатъчно е да ни е грижа. Да направим усилие и да се погрижим. Или дори само да попитаме. Съвет не дадох тка или иначе, но задавах въпросите, които да му помогнат да се чуе.
Има една невероятна кампания „Лицата на депресията“, която показва черно-бели снимки на известни, усмихнати хора, които вече не са между нас, повечето от тях – именно от САЩ. Защото да си депресивен не значи да не се усмихваш, значи, че губиш интерес и смисъл от живота си. И, в случая на Б., онова, което ме вцепени и накара да действам, беше точно усмивката, с която носеше болката. Видимата за другите усмивка, криеща непоносимата, изтъкаваща го болка.
Всички личности от тази кампания извършиха самоубийство. Гуру-то е бил на антидепресанти 3 години, спрял ги е, както после разбрах. Още една причина да не вярвам, че наистина се усмихва през болка просто така.
Да приемаш болката си е толкова различно от това да я преживяваш емоционално сякаш е нормално състояние всеки ден.
Малко преди Коледа получих имейл, в който гуруто ми каза, че сега всичко си е на мястото. Тъй като от година не бил посещавал своя психолог, не бил разбрал, че има нужда от помощ. Вярвал е, че се справя сам, че е преодолял всичко. Както му обясних, той се опитва да преодолява и по-важното е да опитва, отколкото да успява.
Благодари ми, че го видях, че ми е станал важен, че съм се притеснила. Сподели, че се е чувствал невидим. Смееше се, че е вярно, че обущарят ходи бос – маркетолог и гуру, който не вижда какво разказва за себе си. Обещах му да отварям рекламните имейли известно време.
И наистина, продължи да ми праща пощата, като понякога оставяше някакъв дребен и закачлив коментар в края, който показваше и на другите, не само на мен, но и двамата знаем, че е „вътрешен хумор“. В последния дори имаше нашия си лайтмотив – „виждам те“. Сигурно наистина е имал нужда просто някой да види него, а не рекламния му образ. Събра се. Спря да крие, че е човек. Избра да бъде друг вид пример и заговори по-спокойно за другата страна на медала на това да си известен.
Сега вместо да тъпче всичко в себе си като някаква срамна тайна, намери начин да бъде повече себе си. Похвали ми се, че това оказало дори положителен ефект. Хората му вярвали повече, защото вече чувствали, че прилича на „истински“ човек.
Сега споделя с тях борбата си да свали килограмите, качени докато е пил антидепресанти, говори за мотивация и чувства, за депресия. Пак е себе си, но е събрал онези две лица. Избрал е да бъде истински лидер.
Само че вече не лидер, който говори за лъскавия успех, а за човешкия успех.
Онзи, който не изключва провала, самотата и страха. Сега не е гуру. Сега е просто един много, много успял Б.
Мога да разкажа още десетки такива истории вече от нашата реалност. Дистанцията от властта е висока, т.е. има някаква пропаст между лидерите и не-лидерите. Има лидери, които олицетворяват поговорката „на кривата ракета – космосът ѝ крив“ и, без да генерализирам, мога да заявя, че у нас все още се наблюдават тревожни тенденции.
Затова не е и никак учудващо, че най-редовните ми клиенти са именно хората, които заемат ръководна позиция, имат отворено съзнание, осъзнават, че са ролеви модел и не харесват живота си.
Защото не им допада да са толкова самотни и да няма с кого да споделят.
Какво е допустимо да разкрият от себе си без това да урони престижа им? А ето и другата страна на етичната рамка, с която работя – именно, за да не уроня нечий престиж, не се рекламирам чрез хора, брандове и чужди истории публично. Избрах да си водя частната практика така, както и научната – анонимно, с цел полза, а не популярност. Б. се съгласи да разкажа историята му, защото е далеч от нас и няма шанс да го познаем. Но Б. вярва в мен и в това, че много хора и у нас страдат мълчаливо. Че са невидими хора в лъскави костюми на “лидери”.
Навсякъде по света сякаш на лидерите не се полага да имат проблеми. А аз продължавам да ги виждам като хора, които търсят начини да приемат цената, която плащат да бъдат онова, което вярват, че искат да са.
За мен Б. доказва, че лидерът наистина е пръв между равни – той първи показва смело и открито вътрешния си свят. Пада, става, събира сили и продължава да се опитва да бъде. Да твори. Избирайте да следвате такива лидери, защото те са автентични, смели и дишащи – също като вас.
Променяйте. Адаптирайте. Еволюирайте.
Най-важният ресурс за своя успех си ТИ!