Ако нямате време да отделите, за да помислите КАК да помогнете на семействата на децата с уврежданията, продължете с останалите си задачи. Този материал публикувам за онези, които искат, но не могат да излязат на площада и които искат, а не знаят как, да помогнат на семействата, които се борят да бъдат семейства макар и с етикет „в неравностойно положение“.
Имам какво да ви кажа, много е, трудно е за преглъщане. Защото ще ви разкажа какво виждам като психолог, работещ с деца и техните семейства, които страдат от физически, но най-вече от емоционални увреждания. Първите вреди нанася природата. Но за тези вторите рани, сърдечните, по майките, виновните сме ние.
Pixabay
Причината да са в това неравновесие сме ние, другите. Нашите привилегии. Нашето бездействие и мълчание и приемане на тяхното страдание като нормално, като част от живота “да имаш дете с увреждане”.
Омръзна ми да виждам как хората си обръщат главите или съчувстват отстрани, чакайки някой друг да им свърши работата – да интегрират активно тези семейства в общността си. Ще ви -разкажа своя опит от 16-годишна насам с тези семейства, а вие си отделете време да почетете.
Изпийте едно горчиво питие – моето, което събирам лично от дете, и се надявам да имате волята да изчетете докрай. И ако вдъхновя поне един от вас да отвори вратите на дома и сърцето си – ще бъда щастлива и благодарна. Благодаря на всички, които търпеливо ще изчетат докрай и няма да си намерят нещо по-важно в момента за правене.
Макар да не говоря за това открито, почти всяка седмица посвещавам време за работа с майки на деца в неравностойно положение там, където живея. Не, не се случва в кабинет, в център, в зала. Правим го там, навън, под слънцето, на детската площадка, докато децата ни си играят.
Невидимите семейства в нашия квартал
Имам опит както със семейства на деца с тежки увреждания, така и с по-леки, които успяват да се интегрират въпреки всичко в обществото ни. Знаете ли, че има деца с увреждания, които израстват в обич и се превръщат в невероятни родители въпреки трудностите и ограниченията си?
Pixabay
За тях България е друга – държава не от закони, а от хора.
И да, липсата на закони е проблем. Но по-големият проблем е, че ние оправдаваме своето бездействие с липсата на закони. А има много какво да се направи за тези семейства, стига да си отворим очите и да ги видим, те са сред нас, в нашия квартал, в нашия блок, на нашия пазар. На площадката ни, където биха се осмелили да идват, за да могат децата им да играят с нас, а те… да си изплачат болката и да получат малко помощ и много, много уважение, подкрепа и любов – ако им дадем шанс.
Няма да видите снимки на мен в действие, нито ще прочетете във вестника каква акция сме спретнали. Но мога смело да кажа, че аз и хората около мен, сме малките искрици надежда за семействата от нашата общност, за които ние полагаме грижи и помощ с каквото можем – знания, средства, дрешки, играчки и най-вече време, споделеност и смях. Да ги гледаш открито в очите без да ги съжаляваш или тайно да благодариш, че не си на тяхно място. Да ги гледаш с възхита и почуда как се съхраняват като човеци в нечовешките условия, в които живеят.
За стоицизма, дома и безусловната любов
Преди дипломите и кариерата си, преди Juls’ Psychology и преди да реша да стана организационен психолог, бях дете, което отрано разбра какво означава „привилегия“ и какъв е смисълът от това да я имаш. Ако не сте се замисляли как работи това с привилегията, ще ви разкажа какво научих на 16:
онези, които имат най-много нужда от дадена услуга най-често имат най-затруднен достъп до това да я получат.
Pixabay
Иначе казано, колкото по-малко ви трябва нещо, толкова по-лесно можете да стигнете до него. Ще ви дам пример.
В гимназията ни в Бургас бяха въвели безплатни закуски за учащите. Всеки ден събирахме кашоните с неизядените закуски и ги занасяхме в дома за деца в града си, където им ги разделяха, че и оставаха за следващо хранене. Защото ние, привилегированите, не ги желаехме, купувахме си закуски, а за онези, които имаха истинска нужда от тях, нямаше предвидени. Сняг, дъжд, вятър – всеки ден се редувахме да доставяме онова, което иначе щяха да изхвърлят.
Там започнах да разбирам какво означава и „дете с увреждания“ и че тези деца са наши.
Някои от децата с по-тежки увреждания в дома имаха законни родители, които НЕ са подписали документите си, че изоставят децата с десетилетия (т.е не могат да бъдат осиновени), а заедно с персонала се грижеха за своите рожби. Защото нямаше “детска градина” за тези семейства с деца, нито достатъчно ресурсни центрове. Защото са самотни майки и нямат силата да местят 30 килограмово телце за къпане всеки ден. Защото трябва и да работят, за да закупуват памперси, лекарства и храна, медицински консумативи и оборудване.
За децата с увреждания и техните семейства няма достатъчно помощ и ресурси откакто се помня и някак си всички сме приели това за нормално. За някои майки домът беше “градината” – помощ за обгрижване, като си прибират децата у дома за уикенда, ходят всеки ден и играят с тях, носят домашна храна, помагат и за другите деца. Не знам в момента как точно стоят нещата и дали не са премахнали законово тази „опция“, изисквайки писмен отказ от родителски права за настаняване в дома. И ако няма такава възможност, то обичта ми към тези жени е тройна – избрали са да ОСТАНАТ майки.
Ако се чудите какво е стоицизъм и истинска, безусловна любов, гостувайте в дом на семейство, което се бори да бъде семейство напук на всичко – държава, общество, психика, физика. Да, тези семейства знаят какво е бъдещето за децата им и как възможностите се свеждат до повишаване на степента на самоефективност и самообгрижване.
Pixabay
Рисковете за децата с малки увреждания от домовете
На 17 години като председател на Бургаски младежки и детски парламент, започнах да водя обучения на деца от домовете за сираци в Бургас и околностите, разказвайки им за рисковете пред тях. Рискове, пред които ние, идващи от домашни условия, сме по-рядко изправяни и които са ежедневие за тези дечица и техните семейства – насилие, наркотици, алкохолизъм, трафик на хора, проституция, ранно и/или сурогатно майчинство, полово-предавани болести, трафик на органи и какво ли не още. Не малка част от децата имат някаква малформация, която ги прави различни в очите на околните.
И поради това си различие стават лесна жертва – никой не ги търси, не ги чака, не ги приема. Те самите загубват смисъла си, не могат да се самоопределят или го правят с идеята, че не са личности – а части от човек, с които хората злоупотребяват, подхвърляйки им корички и огризки. Тези деца, с леки и умерени увреждания, се превръщат в жертва на трудови злоупотреби, несправедливо заплащане, биват манипулирани, малтретирани и като деца, и като възрастни – психически, емоционално, икономически, сексуално.
Всеки, който им даде привилегия, може безнаказано да злоупотреби с тях, припомняйки им, че именно те са източникът на тази привилегия. Живеят с усещане за благодарност, не знаейки, че има и още там, навън и че това не е живот. Те са децата-сираци с увреждания.
И дори нямат привилегията да имат топлина и обич като децата, чиито майки вече години наред молят да бъдат чути и в момента спят на палатки, докато ние гледаме новините и цъкаме с език – у дома, на дивана.
Грижите за дете със специални потребности
Pixabay
Майки-бойци, чието майчинство протича понякога дори без децата им да им кажат „мамо, обичам те“, обгръщайки ги с ръчички; без абитуриентски бал и внуци.
Майки, които се молят да надживеят дечицата си, защото не знаят на чия милост ще ги оставят. Неблагодарно в този смисъл майчинство, еднопосочна комуникация, безкрайна и денонощна грижа. Без обещание за качествена промяна.
„Порастването“ на едно такова дете е огромната радост когато успява да усвои някое малко умение, което ще облекчи леко и двете страни – да придържа с ръка лъжицата, да си задържи главата само без опора докато се храни, да стъпва здраво на крака, докато го къпят. Да се оживява на музика, да се засмива когато му говорят или го галят и допирът да не предизвиква асоциации с болка или неприятно усещане, а наслада.
Защото в някои случаи детето не толерира нежно погалване, докосване, милувка – регистрират го като болка. За тези майки обичта е събрана като лазерен лъч в топлия глас и дума, с които погалват отдалеч, с поглед, спящата главица.
И всяка малка промяна, постигната с ежедневни масажи, гимнастика, повторения – тази крачица напред, радва сърцата им, дава им обещание, надежда, че децата им са добре и техните усилия не са напразни. Питайте ги и те ще ви кажат, че децата им ги обичат и че те го усещат, че телата им откликват на всяка дума, милувка, песен и топлина – като всяко дете, което срещате! Те познават МАМА и имат нужда от МАМА.
Мама, която държавата пренебрегва, не чува, която ние подминаваме със съжаление.
И няма на кого да споделят, на кого да разкажат, самотни са и са сами в бита си, претрупани със задачи за психо-моторното, емоционалното и речевото развитие на своите рожбици.
Ние не мислим така за това. Те, децата ни, си растата БЕЗ нас и въпреки нас.
Техните деца израстват ЗАРАДИ тях, техните майки.
Pixabay
И ние нямаме време за тези жени и семействата им, нали работим и сме заети, а другите майки, като тях, са също толкова угрижени в своите домове. Водят сравнително изолиран и самотен живот, с малцина приятели и близки. За тях животът е споделен и съпричастен само на специално отредените места, в които шепа хора се посвещават на това да направят дните им пълни с песни, обич, смехове.
Да ги научат как да бъдат по-добри майки за своите деца, полагайки нужните и правилни, специални грижи.
Имат нужда от знания и умения, от сксперти, които да ги научат да бъдат майки на своите рожби – “децата с увреждания”.
Как децата им да преглъщат хапки без опасност да се задушат.
Как да спят на легло и да дишат безопасно автономно в подходяща позиция.
Как децата им да държат предмет между скованите си пръсти
Как да разпознават болката и умората в телцата и мускулите от дългото седене в стола.
Виждали ли сте с каква нежност подпъхват майчиците възглавницата или наместват сенника в самоделната инвалидна количка, на която са направени механично подобрения от изобретателни роднини или съседи, за да я пригодят към конкретните семейни нужди и квартални дупки?
В това малко движение е стаена също толкова обич, колкото и във вашата ръка, когато галите немирната главица на своето тичащо, палаво детенце.
Pixabay
Излизането навън си е подвиг предвид тежестта и непригодността на държавата ни за тези семейства. Но има и друга страна, за която не мислим. Как тази крехка жена, която досега е чистила, готвила и пазарувала, премествала е скованите крайници, за да прави 30 минути гимнастика, после масаж, после сензорни упражнения, после хранене, къпане и обличане – е успяла да изнесе навън количката сама, заедно с одеяло и чанти с памперси?
С какви сили бута вече час по кварталните улици, за да стимулира детето си да е любопитно? А същото я чака и следобед. И ако има късмет, детето ѝ спи без опасност от задушаване, та да заспи пребита и тя. Защото утре пак отначало, сама.
За съжаление ресурсните центрове за обмяна на опит и споделена грижа не достигат. Желаещите да помагат – също. Но затова пречка не са самите закони, а хората, ние.
От сутрин до вечер тези жени полагат огромни усилия, за да поддържат телата, умовете и сърцата на децата си живи, жизнени и обгрижени, пренебрегвайки егоистични мечти и стремежи, без план за лично бъдеще, за кариера, за себе си. Живеят често и без интимна любов, защото са изоставени. А и откъде ти време, за да имаш връзка.
Наказват с безразличие тези жени, защото не са изоставили децата си.
Защото имат семейства. И имат право да изискат да се грижат за семейството си без допълнителни тревоги и усложнения.
Привилегиите ни не струват нищо ако сме егоисти
Трудно ли е да гледаш в очите тези хора, осмисляйки какво значи думата “привилегия” и, знаейки, че разликата между твоето семейство и тяхното, е чист КЪСМЕТ и нищо друго? Да, точно така – късмет! Да, трудно е, защото всеки отмества поглед и бърза да се върне към своя свят. И малцина не се страхуват от болката, а подават ръка на децата и семействата им.
Pixabay
Да имаш способността да си здрав, здравомислещ, на краката си, да си служиш с ръцете си и да осъзнаваш себе си като отделно цяло Е привилегия. Която имаме, не за да поставяме себе си над другите, а за да помогнем на околните да имат правото и достъпа до нормален живот.
Вярвам, че мощта на обществото се крие именно в способността ни да се грижим за околните.
Всеки има каузите, зад които застава и в това е смисълът на подкрепата.
Всъщност е толкова покъртително, че съм неспособна да ви разкажа живота и съдбата на онези, с черните знамена на площада, които гордо като нас, носят титлата “майка” и може би повече от всяка друга жена заслужават уважението на обществото ни. Изписах толкова думи и все така непълно ми звучи, защото трябват НЕ думи, а действия.
Надявам се всеки да ги подкрепи както може, с познанията, уменията и ресурсите си – само така можем да разпределим привилегиите си като общност.
Не знам какво ще помогне, какво ще накара политиката да започне да работи като Политика – моля се студуващите навън семейства скоро да се приберат в домовете си с малката топлина на това, че са чути, че имат значение и ги виждаме. Тези семейства са наши!
И да, в моята общност, на моята площадка има семейства, които се нуждаят от помощ, която аз като психолог с обич им предоставям безвъзмездно под формата на консултация и стратегии за грижи. Не мога да съм на площада на протеста всеки ден, но всеки път прегръщам жените, които събраха смелост да идват при нас.
Pixabay
Разказват ни историите и проблемите си, абсурдни до една, с които се сблъскват всеки ден, и които не идват само от Парламента. Повечето проблеми идват от… хората, с които те живеят в общността си! Например, наскоро бяха отказали да вземат кръв на детенце за изследване, защото “кой-ще-държи-това-дете”.
Грозно е министър да говори с неуважение за когото и да било. Но не мисля, че те са там, навън, от обида.
Мисля, че са там от безсилие и разочарование, че дори онези, от чиито решения зависят, които чакат толкова поколения, гледат през тях с явно безразличие и без страх от социална санкция.
Обидата им нанасяме ние.
Ние, които не им помагаме да си качат количката, покупките до дома, на тротоара, които не водим децата си при техните на пейката в парка и не учим своите отрочета да играят с деца с други потребности. Не заставаме рамо до рамо до тях нито в бита им, нито в борбата им.
Мога да напиша десетки примери, нелепи и обидни, на които станах лично свидетел, но това пак няма да промени нещата. Надявам се да променя вас като ви разказвам какво преживяват, колко мъка и обич носят в сърцата си.
И да, на площадката в Слатина, при нас, тези жени са нормални майки, които се хвалят как детенце ВЕЧЕ яде обща храна, вече си задържа главичката изправена и дори ни гука в отговор на закачките. Също като нас майки. Майки, които плачат без сълзи, които се смеят като за последно, изненадани, че още могат да се смеят. На тях им носим кафе и домашен кекс, гъделичкаме и люлеем съкровището им – тези деца са и наши! Изобщо не се заблуждаваме, че тази „помощ“ е ефективна, но може ли и ние да стоим като другите отстрани и да наблюдаваме безучастно?
Да, от 17 годишна знам какви са проблемите на семействата с деца в неравностойно положение, почти всичките ми близки работят по проекти в подкрепа на тези хора, като самата аз се включвам с всичко, от което имат нужда и мога лично и своевременно да осигуря.
Pixabay
Като например да им напиша CV, да ги подготвя за интервю за работа, да им помогна да си отгледат детето с увреждане или да се справят с емоционалното си бреме, да си съхранят семейството и да не се разведат.
Да повярват, че те не са виновни, че семействата им имат нужда от друг тип грижа и че детството на децата им е… вечно. Че са добри, прекрасни хора и родители и че се справят, всеки ден.
Ей такива прозаични и не-героични, битови неща. Които обаче правят днешния им ден една идея по-нормален.
Толкова огромна е пропастта между настоящия им живот и нужните им промени, че наистина човек не знае откъде да започне, едно решение поражда повече въпроси и трудности. И все пак, днес използвам своя блог, за да отправя апела си:
не подминавайте с лека ръка хората, които бутат количка с детето си или седят на пейка в парка и не извръщайте погледа си.
Отделете им време. Обич. Човешка топлина. Не знаете кога за последно са я получили. Помогнете им с нещо от себе си, занесете им покупките, подарете им цвете, попитайте ги дали ги боли кръстът и кога за последно спаха 8 часа сън, може и преди 8 години?
Съберете пари и им направете парти по случай Коледа или деня на детето, заведете ги с количката им до парка или театъра заедно със своите деца. И ако си мислите, че тези неща нямат значение, ще ви попитам – вие закони пишете ли? Какво можете наистина да промените за тях освен да облекчите някои от дните им докато чакаме онези, в чиито правомощия е, да им решат проблемите? А защо не още днес?
Pixabay
Да имаш позиция, да си съпричастен, да се грижиш за общността си – всеки от нас го може. Идете на площада ако можете, ако децата ви не боледуват с температура, ако има кой да ги погледа. Ако не можете да застанете до тях в борбата – помислете как да ги усмихнете тези майки когато се приберат от площада.
Защото като психолог мога да ви кажа, че давайки им повод за радост и уважение, правите дните им светли. А ако не вярвате, че те могат да се преборят с всичко друго – държавата, беззаконието, лицемерието, социалното безхаберие – погледнете ги добре в следващия репортаж!
Те могат, те го правят и ще продължат независимо какво решат политиците ни или вие.
Но точно вие, днес, можете да ги направите щастлива част от своя дом, своето семейство и своята общност. На площадката всички деца са „нашите“, нали? Покажете на тези майки, че техните деца са наши!
С благодарност за усилията, които полагате за своята общност,
Най-важният ресурс за своя успех си ТИ!
