Аз обичам себе си

Кога да замълчим в себе си – упражнение за вътрешен покой

Pixabay.com

Много от нас се опитват да намерят баланса между мига, в който да отстояват себе си и онзи, когато трябва просто да премълчат в тишина – вътре в себе си и навън. И тъжното е, че понякога успяваме да се контролираме да не кажем или реагираме, а в нас остава да тлее въгленът на гнева, неудовлетвореноето и нараненото Его. Разказах ви за “Пътят на тишината” (моята лична стратегия за справяне с гнева) в предходна статия, припомнете си тук

Дори да се справим с гнева си, пак остава болката. Ако гневът нанася рани, то самото му преодоляване не ги лекува. Как да прескочим границата на обидата и тъгата по начин, по който, от една страна, да не почувстваме заплаха за Личността си и, от друга, да не поддържаме вътрешен конфликт? Това е нелека задача за всеки човек и в подобен момент експертният подход може да се окаже ключовият преход между самонараняване и оздравяване.

Не можеш да се излекуваш в средата, която те разболява

Когато сте изправени непрекъснато пред един и същи тригер за негативните си емоции, е много трудно да устоиш на напора, да не избухнеш, да се самосъхраниш. Всяка съзнателна мисъл за контрол и всеки успех отслабват по малко енергийните ни устои и в някакъв момент рухваме отново.

Затваряме се в цикъл от самосъжаление, гняв към себе си и собствените си слабости да се справим с проблемите си, опити за вътрешен покой, после преумора от психичните усилия, напрежение и отново гняв при следващия тригер.

Ако разпознавате себе си в тази въртележка от мисли и чувства – не сте единствените! Всеки от нас живее при условия, върху които не може да повлияе по никакъв, никакъв начин. Единственото, което ни остава, е да намерим сили и смисъл в себе си да променим дните си.

Как да променим онова, което не можем да променим?

Никак.

Не променяме него. Всеки опит да модифицираме нещо солидно извън нас ще завършва с разранените ни длани и души.

Променяме само и единствено себе си, всеки ден, с малки крачки, осъзнато.

Pixabay.com

Pixabay.com

Дали разбираме колко е силна празнотата на разочарованието вътре в нас, как ехти и проектира тъмнина и безнадеждност в бъдещето ни?

Не можем да променим света извън нас, а и не е нужно, защото той обективно не съществува. Нашият свят съществува само вътре в нас, в начина, по който ние го разглеждаме, осмисляме и чувстваме. Затова е и само наш и никой не може да ни го отнеме, независимо през какво преминаваме в даден момент.

Склонни сме да похабяваме думите в себе си в самосъжаление, угнетяване, в търсене на виновни и съдене. Непрекъснатият тих монолог, безспирният низ от думи, навиват пружината в нас, опъват до крайност същността ни и се превръщаме в зареден пистолет.

Но рядко разбираме, че куршумът никога не излита от нас.

А има и друг начин, който наричам Пътят на тишината. Разказах ви за него в статията, посветена на справянето с гнева ето тук.

Пътят на тишината ни позволява да чуем истинския си вътрешен глас

Не този, наранения глас. А онзи, мъдрия, знаещия, който учи уроците си през сълзи. И не таи огорчение, не се саморазрушава с мисли. Усещането ни за “Кои сме ние” дори когато сме изгубени в хаоса вътре в нас. За другите ние продължаваме да съществуваме през етикетите, които ни поставят: “нервен си”, “депресивен си”, “объркан си”.

Pixabay.com

Pixabay.com

За себе си знаем, че това е част от изцелението на съзнанието и на мисълта ни за нас самите. И за да излекуваме болното си Его, трябва да замълчим.

Да не повтаряме наум онова, което ни разболява, отново и отново.

Сякаш го забравяме. Знаем, че се случи. Но с нас ли се случи? Не е важно. Не е важно, защото вече не сме там.

Да забравим думите, обидите, случките – просто ей така. Да, това ни се случи, на нас – и ние няма как да го променим – нито сега, нито в бъдеще – защото то вече бе. И само от нас зависи дали ще съумеем да живеем с това в мир със себе си. Да си простим, че сме го допуснали и да се научим да се пазим.

Стремя се да правя една грешка само веднъж

Тази нагласа е безценна, тъй като ни учи да се опитваме да се предпазваме от онова, което ни разрушава и да не омаловажаваме факторите от средата, които се явяват заплаха за личността ни.

Всички знаем, че е трудно наистина да спрем да се блъскаме в същата стена, но малцина разбират, че  е важно никога да не спираме да се опитваме.

Замълчете в себе си, за да чуете себе си

Когато се научите да спирате водопада от думи, захранващи ви с гняв и отрицателни емоции, ще се научите да правите нещо много просто, което изисква цялата ви мощ като личност:

Pixabay.com

Pixabay.com

Пуснете го, бъдете свободни, бъдете щастливи.

Понякога ме питат: “Ама как така да го пусна, то ме изяжда отвътре”. Именно. Самоизяждате се. Не ви разрушава самото събитие, вие сте достатъчно силен човек, за да се справите.

Изяждат ви собствените думи и мисли за себе си, с които се самонаранявате СЛЕД това събитие, когато мислите за него.

Упражнение за вътрешен покой и Пътят на тишината

Медитативните състояния влияят на мозъчните вълни и нервната система, позволявайки на негативните влияния да се отдръпнат на физиологично ниво. Визуализациите рисуват в съзнанието ни картини, които ни помагат да достигнем до по-дълбок покой.

Дайте шанс на тялото си да направи онова, за което е програмирано – да се погрижи за вас, докато и вие се научите да се грижите за себе си. Намерете си тихо място, затворете очи и почувствайте сигурността на физическото си тяло.

Понякога да се скрием в собствената си обвивка е начинът да разберем, че ни има, че имаме смисъл и значение. Погрижете се за покоя си – физически и ментален, пренесете съзнанието си на друго място.

Представете си, че стоите на брега на морето в красив и слънчев ден. Небето е искрящо синьо, слънцето е ярко жълто. Не е нито горещо, нито студено. Белият пясък под краката ви е мек и стъпвате леко, без да потъвате.

Това е мястото, на което се чувствате добре, сигурни и спокойни. Тихият повей на вятъра люлее вълните ритмично, а лазурната повърхност се набраздява от непрестанното движение. И макар да има движение, всъщност усещането, което морето ви подарява, е за дълбок покой.

Кажете си, че на това място ще се връщате когато имате нужда от тишина и сигурност. Това място е винаги с вас, до вас, защото е във вас. Тихото море е вашият душевен пристан. Всеки път, когато го извикате в съзнанието си, то ще идва заедно с покоя ви, с усещането за дом и цялост.

Защо е важно да визуализирате в (само)хипнотично състояние?

Както често споделям, не познаваме силата и дълбочината на мозъка ни. Знаем само, че той преживява реалността по невероятен начин – за него всичко е ТУК и СЕГА. Минало, настояще и бъдеще съществуват в нас по аналогичен начин, като ДНЕС.

Това вероятно е една от причините да изпитваме такава болка всеки път, когато помислим за травматични събития и емоциите да ни заливат с нова сила. Като ураган, който бушува в нас и чака само да се сетим, че е тук, за да ни достигне.

Не съм сигурна, че разбирам съвсем ясно защо това е така, но вярвам, че щом може да действа в едната посока (травма), този механизъм съвсем спокойно може да се ползва и в обратната посока (лек). И за да го направим свой лек, трябва да можем да избягаме със съзнанието си от мястото, на което сме.

Забележете, наблягам на съзнанието, не на физическите проявления за отдръпване – понякога тов е просто невъзможно. Трябва да умеем да затваряме съзнанието си на безопасно място (моето е брега на морето, но пробвайте с друго любимо), да се почувстваме сигурни в тялото си и чак тогава да предприемем следващите действия – да помислим спокойно, без травматичната емоция, с какво и как да си помогнем.

Използвайте комбинация от физически и психически техники за отпускане и справяне с токсични мисли и емоции. Каквото и да преживявате, не позволявайте с преките си действия да разрушавате живота си. Малко хора и неща ще ви вадят истински от равновесие когато се научите да не реагирате първосигнално.

Фокусът на внимание може да бъде върху възникналото състояние и отдръпване от ситуацията, вместо в мигновена реакция тип “борба или бягство”. Страховете са храна за бездействието, а отказът от активна намеса неминуемо отнема от усещането ни за свобода и субективен контрол върху живота ни.

Ние сме свободни тогава, когато чувстваме, че си принадлежим изцяло.

И най-вече, свободни сме когато не изпитваме потребност да декларираме и отстояваме тази своя свобода пред други.

Най-важният ресурс за своя успех си ТИ!