Все по-често се сблъсквам с тъжната истината, че хората се описват през постиженията си. “Кой съм аз” е въпросът, получаващ най-нелогичните, но и често срещани отговори– име, професия, образование, социални придобивки, доходи и стил на живот. Това са все привилегии, много от които не сме придобили сами. Но това не сме ние, както вече ви разказах в статията, посветена на Аз-а ето тук.
Pixabay.com
“Пътят към ада е постлан с добри намерения”
/Самуел Джонсън/
Ние сме онова, което обичаме, което ни плаши и ни отнема покоя. Стаените си мечти и копнежи. Ние сме своите мисли, чувства и действия.
За света и другите значение и смисъл има само онова, което излиза от нас. Когато от теб произхожда твърде малко добро, в някаква степен хората спират да се интересуват що за създание си отвътре.
Нима нещо красиво наистина може да се изражда така?
Опитът те научава да виждаш човека през маските, които сам си е поставил на лицето и през ролите, които е повярвал, че изчерпват същността му. Махни от човека лустрото, с което се е полирал и с което се представя и ще видиш същността му. Махни привилегиите и виж онова, което би бил човекът без тях.
Дали ще е така привлекателен и атрактивен? Добрина ли излъчва към хората, уважение и подкрепа или озлобление, че не е признат, обичан и уважаван така, както той иска? Отдава ли безвъзмездно от себе си и привилегиите си, поставя ли те на една плоскост със себе си? Осигурява ли ти достъп до ресурси или ти поставя условия, за да ги получиш?
Pixabay.com
Привилегиите в живота са си наша задача и никой не е виновен ако не успеем да ги имаме. Не е справедливо как някои се раждат с повече, а други – с по-малко ресурси. Но животът кога ли е бил за справедливостта. И това какво и как имаме в даден етап от живота си не изчерпва личността ни. Водещо си остава разбирането, че
няма да е все така.
Животът ни е за Пътя – към себе си, към другите. Вървим го сами, неразбрани, недооценени и неудовлетворени. Няма лесен път и една от причините, че няма кой да ни види и чуе е, че другите са като нас – обградени от грижите си и собственото си търсене някой да види тях.
Когато разберем това, спираме да се лутаме в оценките на другите и заживяваме с приемането на себе си такива, каквито сме – със своите слабости, демони и прекрасни проявления.
Магията на обичта е в това, че понякога животът среща двама души, които вдигат глава от себе си и се взират в душата на другия. Понякога това е любовта на живота ни под формата на партньор, понякога е приятел. Понякога е като влюбване – кратко, с непознат странник, който ни дава глътка въздух, за да продължим; друг път ни съпътства цял живот.
Pixabay.com
Познавам хора с привилегии и такива без и бързо научих, че когато допуснеш да се самоопределяш през тях, си еднакво загубен и сам. Независимо дали ги имаш или нямаш. Очакванията другите да ги видят и да те оценят чрез тях са напразни, нашият успех си е лично наш и няма значение за никого. Малко хора се интересуват от усилията ни и КАК сме постигнали дадено нещо. Онези, които ги е истински грижа, сами ни намират.
Значение имат привилегиите ни, когато започнем през тях да променяме живота на другите, когато превръщаме материалната стойност в абсолютна – да даряваме безценност под формата на любов, време, надежда, здраве, бъдеще, свобода и независимост.
Във всички останали случаи по-скоро можем да говорим за някаква форма на нездрава Его-представа за себе си. Непрекъснатото очакване на благодарност и признание за делата е порочен кръг. За изискващия получаваното никога не е достатъчно и не отразява количеството “благодарност”, което смята, че заслужава. Като краен резултат се чувства едновременно недооценен и ограбен.
Все повече млади хора имат достъп до финанси, с които семействата на родителите им не са разполагали.
Разбирам защо се чувстват късметлии, защо вярват, че са нещо повече от онези, които не успяват да получат от общия куп с пари. И тези хора сякаш забравят, че са галеници да имат привилегии, които другите не са имали. Никой не избира в чий дом да се роди, колко подкрепа да получи от родителите си и в какви образователни кръгове ще се движи.
Pixabay.com
Днес все така силно се усеща натисткът на стереотипите, на границите, на невъзможностите. И тъжното е, че тези, които нямат достъп, имат информация и виждат какво нямат и може би никога няма да успеят да постигнат.
Вярно е, че запрятаме ръкави, за да подредим живота си сами. Но оптравната точка има значение –
усилията са правопорпорционални на времето, което ни трябва да се придвижим до крайната цел.
Колкото по-далеч сме, колкото повече ресурси ни трябват, толкова по-бавно ще се получат нещата. А ако не се налага да си набавяме всички ресурси от пари и познание сами, то се издигаме нагоре по стълбицата бързо. И това да не си набавяш сам всички ресурси е привилегия – не си положил усилия сам, значи е вид Дар.
Благодарите ли са своите Дарове на онези, които ви подаряват време?
Малко са онези, които постигат всичко сами, напълно сами и които не са се превърнали в Човеци – защото всъщност никога не постигаме всичко сами, някой някога ни подава ръка. За тези борбени натури придобивките и социалният статус са трамплин да даряват привилегии на онеправданите, а не предпоставка да се смятат за човешко същество от по-висш порядък.
Pixabay.com
Как се самоопределяме е личен и дълбок избор на всеки човек, наше право е да вярваме кои са стойностните неща в живота ни.
Но истината е, че непреходните ценности и онова, което оставяме след себе си сред хората, е по-важно. Това остава след нас. С това живеем днес. Това е бъдещето и за децата ни.
Пътят нагоре не минава през другите.
Стъпквайки върху онези, без привилегии, е нормално да чувстваме, че сме по-висши и по-големи. Дали?
Лесно е да се съизмерим с някого, който няма нашите привилегии и придобивки. Рядко се мерим с онези, другите, които по пътя си хващат ръката на околните, за да вървят заедно нагоре.
Иначе там, на върха, може да бъде много, много тихо, студено и самотно. Можем да крещим с пълно гърло кои сме, колко сме постигнали и колко имаме. Когато няма кой да ни чуе – какво значение има? Дали наистина бихме били щастливи ако ги няма онези, които уж са по-малко от нас, но които споделят радостта ни и ни подкрепят?
Всички сме чели “Приказката за стълбата” на Смирненски и удивително изключваме себе си, защото тя се отнася само за другите. Докато ги има хората – ще бъде актуална. И пак от нас зависи дали ще живеем споделено, щастливо и обичано.
Pixabay.com
Днес имаме повече, утре по-малко.
Не е вярно, че можем да заменяме хората в живота си с лека ръка – има такива, които са незаменими, защото са толкова безценни и специални. Те се превръщат в ролеви модели, за които привилегиите и постиженията са инструменти, а не просто притежания.
Не чрез складирането, а чрез раздаването – непрекъснато, ежедневно, безвъзмездно и щедро, ще получим онова, към което всички се стремим:
Да бъдем приемани, харесвани, уважавани и обичани такива, каквито сме.
Останалото е опит да си “купим” непреходни устои, върху които да построим самооценката (и живота) си: “Вижте ме, уважавайте ме, аз имам власт над вас, защото притежавам, а вие – не”.
Истината е, че човек си отива от този свят така, както идва – една гола същност. Пожелавам ви да имате въсможност да опознавате съществото си, да го харесвате и най-вече – да изпитвате потребност да го споделяте, да бъдете за някого Дар – безценен и скъп.
Най-важният ресурс за своя успех си ТИ!
