Аз обичам себе си

Да се изгубиш в себе си

Pixabay

Да имаш вяра в себе си е може би най-трудното нещо, което можем да си подарим. Да се вслушваш в потребностите си, във вътрешния си глас и опита си, да чуваш тревогата и чувствата си. Като че ли приемаме, че сме изградени само от мисли, а те най-често са хаотични, безредни и безцелни.

От този първичен хаос някои лчиности се раждат силни, концентрирани и фокусирани, имат стабилната основа на своя Аз. За други остава разпиляното и разпокъсано усещане за себе си, размиващо се в разнообразни представи за това “Кой съм Аз”.

Кое се оставяте да ви определя? Чужди мнения, оценки, вклаждан с годините “морал”, правила, норми, изисквания, “трябва”? Задушавате ли се? Искате ли да се откъснете от себе си, от телесната болка, страданието и безсилието си?

Можете да избягате от истината за себе си, но не и от себе си.

Pixabay

Pixabay

Във всеки момент сами избираме кое да е истина, кое е реално. И е илюзорно да вярваме, че имаме контрол – над себе  си, над емоциите и мислите си, във всеки миг, всеки аспект, всяка проява. “Те” са там, поглъщани и асимилирани от деня, в който сме се родили, а може би и от преди това дори.

И е чиста проба късмет какво ще научим за себе си, какъв ще е светът за нас, какви самите ние ще се случваме. Първо сме торба с късмет и привилегии, темперамент и потенциал. После решаваме да станем Личност, по свой образ и подобие – ако имаме свободата да изгребем ненужния баласт от себе си.

Страхът от болката, страхът от себе си

Ние, психолозите, помагаме на хората да минат през себе си, но вече не сами. Не снемаме болка, нямаме магичека пръчка. Не подреждаме стари скринове, не изхвърляме ненужни вещи. Ние сме там, за да не сте сами. Да имате смелостта да се потопите в себе си, да извървите пътя към същността си. Да се опознаете, приемете и обикнете с ограниченията и възможостите си.

Водят ни разлини травматични мисли и страхове. Някои от нас се срутват под бремето и се нуждаят от специализирана помощ. Други стоически понасят, приемайки, но и не променяйки. А някои избират Пътя на болката, по който приемат непримиримото и променят променяемото.

Да те е страх е сила. Да си сам е мощ. Да си споделен е благодат. Да вярваш на някого, който да те преведе през собствените ти мочурища, е личен дар, който малцина приемат.

Психологическите практики са превенция, те не те правят “супер-човек”, те те правят теб. Една по-здрава, събрана и осмислена твоя версия, разгърнатия ти потенциал.

И не, не се самозалъгвай, че можеш всичко сам. Точно затова днес си тук, четеш, търсиш и опитваш. От кога се опитваш да намериш път назад?

Към кое/кого? Себе си? Кое твое “себе си”?

Бягаш.

А светлината отдавна спря да я виждаш в края на тунела, нали? От един тунел, в друг.

Pixabay

Pixabay

Не познавам човек, който да се страхува от психолог. Но повечето се боят какво ние ще видим – скелетите в долапа, сметеното под килима.

Ще видя ли слабото, мръсното, срамното и виновното?

Ще помисля ли за теб лоши неща?

Няма да те харесам ли?

Ще си отида, като другите, ще те накажа, осъдя, нали?

Ще те порицая, ще се опитам да ти кажа как трябва да стане може би? Нали така правят психолозите, “поправят”?

Как да се поправиш, счупен си, нали? Нали си счупен?

Иначе нямаше така да боли, нали? Ако беше като другите, нормален…

И аз бях теб, и ще остана, и ще пребъдеш

Ако отвориш уста няма да се спреш, нали? Всичко, което си натъпкал, ще избълва, на талази и потоци. На реки от сълзи и сухота в гърлото. И очакваш да си тръгна, да те изоставя, да те предам.

И не си готов, че ще остана, че няма да се уплаша, разочаровам или отвратя. Че ще поискам да те прегърна, да се разсмея през сълзите си, защото съм чула болката ти и ме е докоснала.

Хората не сме уродливи. Ние сме красиви, погребани под руините на “трябва”, “по-по-най”, “още”, “искам”, “не мога”… Изгубени. Непотърсени. Чакащи своето “намиране” и преоткриване. И никой не идва.

Pixabay

Pixabay

Обичам да стигам да сърцевината на другия, да виждам чистото, наивното, любящото – всеки го има. Там е, води ни, осмисля ни, определя ни, преди да го завием, пласт след пласт, с фалшиви норми, морал, изисквания, очаквания, оценки.

Отдавна не знаеш кой си без статуса, придобивките и титлите си, нали? Обичаш да ги виждаш, да ги показваш и на другите, защото ти напомнят колко болка, срам, страх, гняв и самота си понесъл, за да ги имаш. Твои са.

Студено ти, макар че си се завил с планини от материално. Но няма кой да стопли отвътре, защото там не е красиво, там е хаотично, тъжно, самотно. Болно. Болящо. Изоставено и забравено, омаловажовано и нечуто.

И това все така не си ти, макар да изглежда по-лесно. Под воала на “имам” и “придобих” да криеш онова “съм”, което руши цялото “Аз”.

А можеш да си океански риф

Можеш да се удавиш в мъката и самотата си, да ги прикриваш, заглушаваш и омаловажаваш.

Можеш и да успееш да преминеш така през живота си.

Можеш да носиш бремето си сам, можеш да го споделяш с другите.

Може ли твоята болка, от която така се страхуваш, да даде живот на другите, на теб, на твоето “днес”?

Не знам. И ти не знаеш.

Докато не опиташ. Докато не потънеш в себе си. И колкото по-надълбоко слизаш, толкова повече ще ти писват ушите, по-малко въздух ще имаш, по-малко светлина. Ако си сам, ако избереш да си отново сам, дъното може да значи и метафорична смърт на промяната. Ще можеш ли пак да изплуваш или ще оставиш съзнанието си да се лута? Ще изоставиш ли себе си?

А можеш ли да се освободиш?

Pixabay

Pixabay

А можеш ли да създадеш в същия този океан от неизплакани сълзи коралов риф? Коралите са крехки творения, на чиито гръбнак се крепи цялата екосистема. Стопли сърцевината си, внеси светлина, наносни течения и през теб ще процъфти нов живот – на идеи, мечти, обич, споделеност.

Да се потопиш в себе си, така тихо да е, като океанско дъно. И в тази тишина – живот. Ти. Всичко, което наистина прави теб, онова, което си струва да оставиш на другите след себе си, онова, чрез което ще пребъдеш.

Не си сам, не си грозен и жалък. Не си болен, не си уродлив. И аз не съм твоят таен срам. Не е нужно да се криеш, че ме имаш в живота си, сякаш щом аз съм тук, значи теб те няма, а си кукла с непоправим финал.

Аз съм твоят верен спътник, който да те спусне до дъното, за да създадеш там нов живот, а после да се оттласнеш за нова глътка въздух. И може би никой никога няма да разбере колко те беше страх, какъв път извървя, как плака и се страхува. Но аз ще знам, бях там и се гордея с теб.

Страх ли те е? И мен.

Че може да се уплашиш, да се откажеш, да се самонараниш. Не, няма да се откажа от теб, дори когато ти нямаш сили. Аз ще съм там, за да ти помогна да не се удавиш в онази болка, от която се страхуваш. Това е просто студен душ, който калява, макар да спира дъха.

Защото това съм аз, това избрах да бъда. Защото те познавам. И аз бях теб. И знам колко боли.

Виждам те.

Прегръщам те, вече не си сам.

Най-важният ресурс за своя успех си ТИ!